Боровият камък, известен още като „Боровишки камък” или „Скала Боровица” е величествен скален монумент с естетическа стойност, разположен северно от с. Боровица, Видинска област (43.59074, 22.73084). Той е част от скалния ансамбъл на Белоградчишките скали и е изграден от червени континентални пясъчници, образувани преди около 220 млн. г. Обявен е за природна забележителност през 1976 г.
Боровият камък се намира в Западнобалканската структурна зона и е оформен сред скалите на конгломератно-пясъчниковата задруга, която е част от Петроханската теригенна група или т. нар. Бунтзандщайнов фациес на Долния Триас, разпространен широко в целия Западен Балкан. Тя се разкрива в ядката на Белоградчишкия антиклинорий и е изградена от едрокъсови до валунни, полигенни, червено-виолетови конгломерати с добре заоблени късове от 5 до 30 cm и грубозърнести пясъчници и гравелити, чието количество се увеличава нагоре в разреза. Дебелината на тази единица е между 200 и 550 m. Лежи дискордантно върху пермските брекчоконгломерати на Карловишката свита. Долната граница не се разкрива в района, но е непосредствено под основата на Боровишкия камък.
Боровият камък представлява една наистина величествена скала, образувана от ерозията през последните няколко милиона години. Макар да е част от Белоградчишките скали, Боровият камък се отличава със своите внушителни размери – височина 113 m, дължина 180 m, и широчина около 120 m. Скалата е разцепена на две, като източната част е по-голяма, както по площ, така и по височина. Западната е малко по-ниска и е с по-заострено било.
Названието е много старо и произхожда от боровете по билото му, които очевидно са го украсявали от дълбока древност. Оттам е и названието на самото село Боровица. За съжаление през лятото на 2000 г. боровете са станали жертва на опустошителен пожар. Независимо от това, “Боровия камък” е запазил своята импозантност и заедно със заобикалящите го по-ниски скални групи изглежда като умален модел на знаменитите “Ръкавици” в Монюмънт вали, Юта и Аризона. Тези скали са със същата възраст, както по-импозантния и много по-популярен американски скален ансамбъл. Сравнението изниква спонтанно и съвсем не е пресилено. Боровият камък и заобикалящите го по-малки групи стърчащи скали, наистина буди възхищение у непредубедения наблюдател, и ако не е потънал в зеленина, спокойно може да бъде объркан с аризонските пейзажи.
На изток от Боров камък се открива впечатляващ ландшафт, който не отстъпва по красота на скалите в защитената местност при гр. Белоградчик. Тези безименни скални композиции, издигащи се на север от шосето за Боровица и Белоградчик, впечатляват с разнообразните си форми, които вероятно в бъдеще ще носят имената на герои от нашето време.
От историческа гледна точка районът също е много интересен, макар че няма запазени останки от древни крепости или манастири. На 3 km надолу по течението на Стакевска река, където се събират трите притока на р. Лом, е историческата местност “Фалковец” (от латинското falco – сокол, ястреб). Тук е имало голямо римско селище с цветущ за времето си поминък, а по Фалков дол дори е имало въглищна мина. През него и на запад покрай Боровия камък, точно под скалния венец от триаски варовици, е минавал пътят за Рациария. Селището е унищожено от хунското нашествие през 441-447 г.
На острата скала зад “Боровия камък” е имало наблюдателна кула, която има зрителна връзка с Рациария на р. Дунав. Намерени са и 4 кръгли хоризонтални дупки с дълбочина 50 cm, за които се предполага че са следи от древно мостово съоръжение. Под самия Боров камък е имало леярна, в която са намерени римски монети от II-III век.
Легенди не са известни, с изключение на едно художествено произведение в книгата “Шепот от вековете”, наречено “Боров камък”. В него се пресъздава драма от древността, чиито главни действащи лица са двамата влюбени Борис и Елица, които бягайки от гнева на бащата на момичето потънали в скалата и на тяхно място израстнали бор и елха. Според местното население обаче, това е изцяло художествена измислица.
Независимо от своята импозантност, Боровият камък не е туристически обект, тъй като остава в сянката на Белоградчишките скали. Той се вижда прекрасно от шосето за Белоградчик и се възприема като част от този ансамбъл. Белоградчишките скали са устойчиви ерозионни образувания, които не се нуждаят от специални мерки за защита. Основният проблем при този тип ерозионни форми е задържането на ерозионните процеси вследствие на залесяване и затревяване. Тук залесяването е станало по естествен път и, колкото и парадоксално да звучи, опожаряването на боровете по скалите е стъпка в положителна посока към съхраняването на геоложките образувания. В основата си скалите са потънали в храсталаци и ниски гори, което придава красота на ландшафта, но спира по-нататъшното моделиране на скалната композиция.
