Осеновлашкият манастир „Света Богородица“, известен повече като Седемте престола се намира в живописна част на северна Стара Планина, в полите на връх Измерец,в красивата долина на малката река Габровница. За да се стигне до манастира се минава през Искърското дефиле. На с. Елисейна трябва да се завие през жп прелез и да се поеме по 12-км. асфалтов път за с. Осеновлак, който води и до портите на манастира.
Според легендата възникването на манастира е свързано с българския болярин Петър Делян, водач на възтанието през 1040 г. на българите срещу Византия. Не е известно каква е била съдбата на обителта в годините около завладяването на България от турците. Запазени са писмени сведения за съществуването на манастира в началото на XVI и през XVII век. Манастирът е бил многократно разрушаван и опустошаван, особено тежко било разорението му през 1737 г., след което възобновен от българското население през 1770г, последвало друго опустошение и последното му възобновяване било през 1815г., когато била построена и днешната манастирска черква.
С възстановяването си през XVI в. Осеновлашкият манастир запчнал активна духовна и книжовно-просветна дейност. От това време е известно едно четириевангелие, писано или употребявано в манастира. Употребявани били и други богослужебни книги-четитиевангелие от 1551 г., служебник от 1554г., печатно издание на Божидар Вукович и др. Същевременно в килийното училище, открито през 1849г. от йеромонах Христофор, се обучавали на четмо и писмо много деца от околните села. С тези дейности манастирът поддържал будно народностно самосъзнание на поробеното българско население в района.
Манастирът в епохата на национално-освободителното движение неведнъж е бил убежище на революционери, включително и на апостолът на свободата Васил Левски.Тук са намирали закрила и Вълчан войвода, поп Мартин войвода, възрожденеца Софроний Врачански и много др. Народният поет Иван Вазов пише тук баладата „Клепалото бие“ – юли 1899 г.
Освен историческите данни, има и отделна легенда за създаването на манастира. Според нея, Седемте престола е основан от 7 боляра (или 7 братя според алтернативна версия на легендата), откъдето идва и името на Светата обител. Смята се, че 7-те боляра идват от Бесарабия през 11-ти век и се заселват в Балкана с техните семейства. Установяването им в тези земи е свързано и с възникването на 7 села в близост до манастира – Осеновлак, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков Дол, Желен и Лъкатник.
Между легендите и действителността манастирът „Седемте престола“ и днес съхранява артистичния дух на старите майстори, в едно невероятно съчетание на архаизъм с творческите постижения на българското Възраждане.
Както повечето български манастири, Седемте престола е ограден от висок каменен зид, а църквата е разположена в средата на вътрешния двор. Освен това, комплекса също включва и камбанария, и две перпендикулярни жилищни сгради. Камбанарията се състои от две камбани (датиращи от 1799 г. и 1940 г.) с дървено и метално клепала – последното е взето през 1799 г. от останките на Римската крепост.
Най-мащабното сторителство в манастира било през XIX век. При един ремонт през 1868 година към църквата била пристроена откритата нартика, чиято бяла аркада внася колорит в манастирския двор. Върху по стари основи, северно от църквата, през 1877 година местни майстори издигнали импозантна четириетажна сграда, на втория етаж на която от 1849 година се е помещавало основното манастирско училище на йеромонах Христофор.В горните два етажа около обширни кьошкове са подредени монашеските килии. Върху фасадата на тази сграда, обърната към двора, са били изписани религиозни и битови сцени. Втората сграда, над входа към манастира, построена една година по-късно, била манастирската гостоприемница. През система от напластени един върху друг живописни чердаци и кьошкове се достигали просторните стаи за гости. Тази сграда по своята архитектоника е едно от най-добрите постижения на нашето манастирско строителство. А живописната украса, която за съжаление след реставрацията не е възстановена изцяло, е добавяла не малко към изразителното й присъствие в манастирския двор.
В манастира „Седемте престола“ е съхранена до наши дни една многократно преправяна църква, която като архитектурен тип определено стои толкова назад във времето, колкото и първоизточникът на легендите.Съборният манастирски храм, който в най-старите си части представлявал опростен вариант на вписаните в квадрат кръстокуполни сгради, притежавал пространство разпределено на седем култови дяла – кръстовиден наос и шест параклиса. Наосът с четирите обграждащи го параклиса били части от най-старата църква, която с този си план представлявала образец на многопрестолен манастирски храм, архитектурен тип дошъл на Балканския полуостров през X – XI век от Кавказ. Из българските земи такива църкви били строени много рядко само през периода XI – XII век, когато чрез Византия в българската архитектура проникнали известни армено-грузински форми. Така че старите легенди придобиват по-реални измервания във времето, насочвайки първоначалните части от този градеж, наистина към X – XI век.
Многократно преправяна през изминалите столетия, манастирската цьрква е загубила напълно автентичната си архитектура, но в интериорите духът на средновековието витаел навсякъде под сводовете.Сцените и репертоарът на стенописите следват наложилата се традиция в подобни еднокорабни засводени църкви. В центъра на свода е разположен „Христос Вседържител“ и „Христос постар от дните“. В източната му част е разположен „Христос в сияние“ – част от композицията „Възнесение Христово“, а в западния му край – част от сцената „Преображение“. В абсидата е сцената „Богородица Ширшая Небес“, а под нея „Поклонение на жертвата“. От двете страни на абсидата са сцените „Богоявление“, „Жертва Аврамова“ и „В гроба плътски“. Върху дългите стени са композиците „Празниците“, „Страдания Христови“. На западната страна над входа е сцената „Успение Богородично“, а долу „Архангел Михаил“ и „Св. св. Константин и Елена“. Фреските в църквата са изпълнени от неизвестен художник в традициите на късното средновековно българско изкуство – един очарователен реликт на отдавна минали времена. Резбените иконостаси на църквата и параклисите, които датират от XVII – XVIII век, макар и изпълнени в архаична техника, съчетавали растителната орнаментика с изображения на животни и дори библейски разкази.Голямата сбирка от икони с резбовани рамки показват стилово, че са излезли от ръката на последните майстори от местната късносредновековна иконописна традиция, като поп Никола от Тетевен, даскал Урош и Стою от Троян. Всичко това показва, че резбата и иконописта, датиращи от XVII – XVIII век, с която са изпълнени пространствата на църквата, са най-цялостното запазено представяне на творческите виждания на майсторите резбари и иконописци от западно-старопланинския район през XVII – XVIII век. Последната й изява, която е и най-интересното резбарско произведение в манастира, датираща вече от 1815 година, е големият дървен полилей „хоро“, съставен от петнадесет части с оцветени дърворезбени сцени. Две големи икони от иконостаса „Св. Богородица Пътеводителка“ и „Христос Вседържител“ от първата половина на XIX век най-вероятно са от ръката на Витановци от Трявна.
Не трябва да се пропусне, че тук свършва земния път, при неизяснени обстоятелства – бил е недолюбван от властта, на Змей Горянин (Светлозар Димитров) -писател,публицист,творец с всестранни интереси.Трогателен е надписът на паметника му – слова, излезли от душата на този бележит българин:
“Душата ми копней за тишина,
сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме Горда Стара планина
И сгушеният в нея манастир.”
Днес манастирът е напълно възстановен,наред с неповторимата си архитектура, със своята добре поддържана градина с много цветя, цъфтящи храсти и стари дървета,с духът и атмосферата които могат да се усетят тук,чудната природа заобикаляща обителта,правят това място уникално и незбравимо.