Паметникът на Христо Ботев е първият скулптурно-архитектурен паметник в Княжество България, въобще. Инициативата за построяването му е на тогавашния кмет на Враца Цено Леонкев и на председателя на Постоянната комисия Гьошо Антонов. Средства са събирани предимно от дарители, въпреки че начинанието се е поддържало и от Стефан Стамболов – в миналото близък другар и съратник на Христо Ботев, а в края на десетилетието министър-председател.
Паметникът е открит тържествено от княз Фердинанд на 27.V.1890 г. Сред гостите са министър-председателят Стефан Стамболов, майката на Ботев, съпругата му Венета и дъщеря му Иванка.
Автор на скулптурата е Густав Еберлайн. При моделирането на Ботевата глава той получава известна помощ от младия художник Антон Митов. Паметникът изобразява Ботев в естествен ръст. В дясната си ръка държи призивно издигната сабя, а в лявата свитък хартия. Разпилените листа в краката му подчертават решението да се премине от думи към дела. Върху постамента на паметника са изписани 190 имена на четници и поборници и прикрепени твърди барелефи на Давид Тодоров, Мито Цветков и поп Коста Буюклийски, внушителна табела с текст и четири лъвски глави, из чиито уста бликала бистра вода. Металните плочи на паметника са отлети във Виена.
Изображението на Ботев е значително по-различно в сравнение с онези, който познаваме. Използвана е последната снимка на Ботев, направена в Букурещ преди заминаването с четата за България, на която той е с братята си Стефан, Кирил и Боян.
На споменатия последен фотос Ботев е доста отслабнал в лицето, с късо подстригана пригладена коса, с характерните си мустаци, но с малка брада и без следа от сравнително гъстите бакенбарди.
Този образ не е единственият, в който Христо Ботев е изобразен така, както е загинал. Само няколко месеца след смъртта му, в края на 1876 г., неговият пръв художествен образ се появява в стенен „Календар за година 1877”. Подобни са последвалите публикации на Захарий Стоянов при издаването на книгата „Христо Ботйов. Опит за биография” и портретната скица с креда от Антон Митов, публикувана през 1891 г. в сп. „Илюстрация – Светлина“.
С откриването на паметника е свързана и една вълнуваща история, свързана с Ботевия четник и съгражданин, калофереца Пенко Минчев. След разгрома на четата, той е заловен край Враца. Отведен е в Русе, където е осъден на смърт, по настояване на Мидхад Паша. Първият ден не изпълнили присъдата, защото изтекло времето за бесене, на втория – въжето се скъсало. По-късно е отведен в Цариград, където лично султанът иска да види що за хора са „комитите”. Смъртната присъда е заменена с доживотен затвор в тъмниците на Диарбекир. С него е и братът на войводата Кирил Ботев, едва седемнадесетгодишен. Пенко успява да избяга с четника Гюро Начев и престорени на просяци, се спасяват в руското консулство, където граф Игнатиев им дава дрехи и пари и ги провожда за България.
След Освобождението, Пенко Минчев се завръща в родния си град-опожарен от турците и подобно на повечето свои съратници, живее в изключителна бедност. През 1890 г. за откриването на паметника на Христо Ботев във Враца, поканили и делегация от Калофер, в която трябвало да се включат и Ботеви четници. Кметът и директорът на училището обаче, само разпитали Пенко за четата и нищо не му казал. На другия ден, той отишъл на нивата. Един селянин, минал и му се надсмял, че не е никакъв комита, щом не е поканен на откриването на паметника. Едва тогава, Пенко Минчев разбрал защо са го разпитвали големците.
С една торбичка на рамо, пеш през планинските клисури, изминал огромното разстояние от Калофер до Враца, за да се поклони на паметника на Войводата.
Паметникът е демонтиран през 1955 г., а в началото на 90-те години е поставен в градинката на площад ”Руски”. На 2 юни 1964 г. се открива сегашният паметник на площад „Христо Ботев”.
