Добридолският манастир „Св. Троица“ се намира на около 3 км южно от с. Добри дол, на 22 км югозападно от гр. Лом и на 35 км югоизточно от гр. Видин.
Манастирът е разположен в живописна местност на дълбок дол, покрит с гъста и разнообразна растителност и обитаван от богат животински свят. Манастирският дол с обширната си гора, който векове наред дарявал с щедри блага населението на близкото селище, е причина същото да се нарича Добри дол – име дадено в знак на благодарност. Не случайно районът около Добридолския манастир и днес се счита за най-красивата и здравословна част в бившата Ломска околия.
Обителта е епархийски манастир подчинен на Видинската митрополия и според църковното деление влиза в териториалните граници на Ломска духовна околия. Противно на всякаква логика, Добридолкият манастир „Св.Троица“, макар че към енорията му се числят няколко села от Община Лом, днес административно принадлежи към Община Ружинци, област Видин.
Названието на всеки манастир съдържа две имена – с едното се обозначава светеца – покровител или християнско събитие на което е посветен манастира, а с другото неговото местонахождение. Първото име на манастира, от създаването му до последното му разрушаване и последвалото възстановяване, е било „Св.Богородица“, така го е отбелязал и известният учен – пътешественик Феликс Каниц, посетил обителта през 1868 г. И до днес местното население на с. Добри дол на празника Успение на Пресвета Богородица (28 август – стар стил) провежда общоселски събор. При последното възстановяване на манастира (1860 г.) е внесена промяна в патрона му, като е посветен на Св. Троица, име останало и до днес. Според преданието тази промяна е станала, защото изграждането на днешната манастирска църква е станало за 50 дни, и е била готова за „Петдесятница“ – денят на Светата Троица.
Към църковното име на манастира още в далечно минало народът прибавя и името „Добридолски“, тъй като от незапомнени времена манастирът се е намирал в землището на село Добри дол. Но по неизвестно причини, днес това не е така-манастирът от няколко десетилетия административно е изтръгнат от селищната система,в което влиза с.Добри дол и селата от община Лом (бивша Ломска околия), като по този начин е затруднена и застрашена от прекъсване исконната връзка с тях, намирала проявление през вековете в духовно и материално отношение.
От кога води началото си и каква е била съдбата на манастира през първите векове на съществуването му, не е известно. Поради близостта на мястото, където днес е разположен манастирът, с римския град Раицария (дн. Арчар), който в началото на IV в. е бил център на една от първите християнски общини по днешните български земи, считана за предшественик на днешната Видинска епархия, има предположение, че тук още тогава е имало духовно средище.
За най-старата история на манастира не са запазени никакви сведения, но народното предание отнася построяването му през време на „старото българско царство“, което ще рече, че това трябва да е било в периода след покръстването на българите в средата на IX до падането на България под византийско робство (началото на XI в.) или преди разгрома на Второто българско царство в края на XIV в.
След покоряването на Видинското царство в 1396 г. от османските турци са унищожени много епархийски манастири и църкви, между които е и Добридолският манастир. След това той остава в пълно запустение до 1610 г.,когато според запазени сведения е възобновен от преподобния Пимен Зографски. След това обителта преживява още няколко разорявания-след потушаването на Чипровското въстание (1688 г.) и за последно, по време на Руско-турската война в 1828 г.
За възстановяването на манастира има съхранени три предания:
Според първото един сляп старец търсел изгубената си крава и така стигнал до едно изворче. След като пил и измил очите си с водата му, той прогледнал. Благодарният човек с помощта на добри християни, изградил на това място манастир, за да се опази лековитата вода и да дава изцеление на всички болни хора.
Второто предание гласи, че манастирът е построен през турското робство от един богат и знатен турчин, който имал сляпа дъщеря. Бащата всячески се опитвал да я излекува, но минавали годините, а той все не успявал. Срещнал веднъж една стара „кадъна“ (жена), оплакал й се, а тя му казала да отиде в дола с големите дървета, при „кайнака“ (извора) и там детето му щяло да се оправи. Изпратил тъжният баща в една красива местност сляпото момиче, лекувало се там с водата от целебния извор, и по Божията промисъл и с помощта и на молитвите на един тамошен монах чудото станало – тя била излекувана. За благодарност турчинът оставил две тежки кесии с бели грошове, за да бъде построен на това място храм. Заръката му била изпълнена – построен бил в красивата местност параклис, който дълги години служил на идващите около лековитата вода.
Третото предание, което е и най-правдоподобно, се свързва с името на действителна личност – йеромонах Силвестър, който дошъл по тези места в ранната пролет на 1850 година от недалечния Изворски манастир. Легендата разказва как едно козарче изгубило козата си и търсейки я, случайно видяло изворче с бистра вода, което приличало на стубла – покрито отгоре и подзидано отстрани. Вечерта като се прибрало в селото, козарчето разказало за изворчето. Разказа му чул и селският поп, който бил много стар и вече бил станал монах с име Силвестрий. След няколко дни в съня на Силвестрий дошъл един старец, който му казал, че там където козарчето е видяло стублата има стар манастир, а стублата е света вода. Отец Силвестрий отишъл на това място и след дълго лутане намерил срутените стени на стара църква. С помощта на козарчето, на около триста разкрача на юг от храма, Силвестрий видял и стублата. Запален от благочестие той напуснал дома си, построил си колиба до църквата и започнал да разкопава и разчиства затрупаните й с пръст стени. Това се разчуло в околните села и тъй като в тях нямали църква, селяните с труд и средства започнали да помагат на поп Силвестрий в изграждането на нов храм, в който да могат да се черкуват.
Пълното възстановяване на Добридолския манастир станало при игуменството на хаджи йеромонах Венедикт, чието предишно име било Василий. Той бил не много образован човек, но с буден ум и голям родолюбец. С дарение откупил манастирското землище, заграбено от турски големци. Постепенно били построени манастирските сгради – храм, параклис над аязмото „Св.св. Козма и Дамян“, две жилищни постройки, камбанария, чешма и стопански помещения.
Доказателство, че във възстановяването на манастира са участвали християните от околните села, които влизали в тогавашната Ломска кааза (община), е надписът от 1860 г. изписан над вратата на манастирския храм.
Друго сведение за изграждането на манастира е надписът върху каменния кръст, намиращ се южно от параклиса „Св. св. Козма и дамян“. От него узнаваме, че дарители на манастира още в далечната 1860 г. са били жители на град Лом, представители на „Керемидчийски еснафъ“.
След смъртта на Венедикт (Васил) в 1872 г., убит по зверски начин от настанени из околните села черкези, игумен на Добридолския манастир станал йеромонах Гедеон, а в едно сведение от 1879 година като игумен, се посочва йеромонах Герасим.
След освобождението на Видинска област от турското робство (24.11.1878г) епархийските манастири западнали, в това число бил и игралият първостепенна роля – Добридолски манастир, който за няколко десетилетия останал без братя. За възраждането му допринесъл блаженопочившият видински митрополит Неофит, който встъпил на Видинската епархийска катедра в 1914 г. Митрополит Неофит разбирал голямото значение на един манастир за нравствено – религиозното възпитание на миряните и се заел с възстановяването на западналите манастири. След посещението си в Добридолския манастир, той изпраща за игумен йеромонах Теофилакт, който служейки в манастира, спазвал ревностно църковните наредби и дисциплина. След напускането му през 1924 година, игумен става йеромонах Серафим. Следващият игумен управлявал Добридолския манастир „Св. Троица“ до 1930 г., бил йеромонах Антоний. От 1930 до 1932 г. игумен на манастира е йеромонах Йосиф Мичев. Той се заема със задачата да заздрави църковната дисциплина и запустеното манастирско стопанство. След него игумен е йеромонах Йоан Цветков, който служи като такъв в продължение на десет години. От 1942 г. до 1945 г. Видинският митрополит Неофит назначил за игумен, за втори път йеромонах Йосиф Мичев. След него управлението на манастира било възложено на архимандрит Климент Кинов (1945 – 1946 г.), макар и за кратък период, той се проявил, като църковен администратор и е запомнен като благочестив човек.
На 1.VI. 1946 г. за игумен на манастира е назначен йеромонах Герман, който през 1948 г. видинския митрополит Неофит предложил пред Св.Синод да бъде възведен в архимандрит, заради ревностното му монашеско служение и за заслуги при организацията на стопанството на манастира. За своята половин вековна служба архимандрит Герман е кръстил в православната християнска вяра няколко поколения миряни. След смъртта му на 16.ХII. 1995 г. игумени на Добридолския манастир са както следва: отец Ангел (1995-2002 г.); йеромонах Кирил (2002-2004 г.), отец Харалампий.
Понастоящем игумен на манастира е дошлият тук на 7 април 2009 г. от Бачковския манастир йеромонах Борислав, който още на следващата година по предложение на Видинския митрополит Дометиан е въведен в архимандрит с новото име – Борис. Добридолската обител е заварена от архимандрит Борис в окаяно състояние, резултат от нехайното поведение на предходната манастирска управа. За по-малко от две години манастирът е коренно променен и облагороден, отново е върнат подобаващият му привтлив вид, така че посетителят изцяло може да се потопи в онази особена атмосфера, предразполагаща към уединение и общение с Бога.
Манастирският комплекс представлява съвкупност от съборна църква, параклис и жилищни и стопански сгради.
Манастирският храм „Св. Троица“ е едно рядко явление в българската възрожденска култова архитектура и изкуство. Той спада към кръстотовидния тип църкви и е квадратна, еднокорабна, едноапсидна сграда, с купол изграден върху осмостенен барабан. Планът ѝ наподобява старинната черква на Раковишкия манастир. Неизвестни са причините, поради които църквата е останала без стенописна украса. Но за сметка на това пък са били създадени няколко релефни изображения на хора, птици и архангели (на западната външна стена на храма), особен интерес представляват барелефите на южната фасада – на телец и овен, които единствените по рода си в България. Иконите и иконостаса в храма, изработени през 1860 г. са дело на майстори от Дебърската художествена школа. Тези творби са дали основание църквата да бъде обявена за паметник на културата.
Параклисът „Св. Св. Козма и Дамян“ изграден над аязмото е имал съдбата на манастира и също е разрушаван и преизграждан нееднократно. В днешния си вид е от 2002 г., когато е осветен от Видинския митрополит Дометиян. Светата вода от извора под параклиса, както в легендите, така и днес продължава да върши чудеса. Много са излекуваните, дошли тук с вяра и душа отворена към Бога. Дори има случаи на хора получили изцеление, като преди това били смятани за безнадеждно болни от лекарите. Целебната вода на аязмото е изследвана и заедно с още 500 свещени извора в България е картотекирана от Международния център по екологична медицина.
Манастирът е получил дар от добри християни две изворни чешми. Най-стара е строената през 1861 г от хлебарския еснаф в Лом и е възобновена през 1931 г. от Ломското хлебарско сдружение, а другата изградена в 1923 г. от видния ломски гражданин Илия Щърбанов, построена е в двора на манастира. Тези две чешми са поредното доказателство за неразривната връзка на Добридолския манастир с жителите на гр. Лом и прилежащите му селища.
Забележителност на манастира са и трите вековни дървета, величествено извисяващи се в манастирския двор. Те са същите, които се споменават в едно от преданията за възобновяването на обителта – „..в дола с големите дървета..“.
Днес, общите усилия на игумена на манастира и Видинската Света митрополия са насочени към превръщането на Добридолската обител в духовно средище не само за Видинска епархия, но и за цялата страна. На дневен ред е поставено довършването на започналото изграждане на манастирския музей. В него ще бъдат изложени някои от личните вещи, принадлежали на блаженопочиващия Български Екзарх Антим I, ще бъде поместена и етнографска сбирка, представяща живота и бита на населението от Ломския край.
В бъдещите планове за развитие на Добридолския манастир влизат и изграждането на защитна ограда около целия манастирски комплекс, също така и ремонта и реконструкцията на монашеските килии.
За реализирането на тези планове манастирската управа ще се надява да получи финансова подкрепа от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г.
Съществено препятствие за нормалното функциониране на манастира и спънка за неговите дарители (от чисто бюрократичен характер), е обстоятелството, че той е административно откъснат от традиционно свързания с него град Лом и селищата от Община Лом. Игуменът и Видинската митрополия искрено се надяват Добридолският манастир „Св. Троица“ да бъде върнат в границите на Община Лом, с което недоразумението ще бъде изгладено.
