Имението е представлявало резиденцията на семейството на войводата Раду Шербан.
Раду Шербан произхожда по майчина линия от старото болярско семейство на Крайовените. Някои исторически извори потвърждават, че е внук на Нягое Басараб (който имал, освен Теодосий, още един син, на име Шербан).
Става голям управител по време на управлението на Михай Витязул, и имал за основна резиденция имота си в село Кояни (днес Миронещ, област Джурджу, на брега на Арджеш, на юг от Букурещ). Почти през цялото управление на Михай Витязул, Раду Шербан има функцията на голям виночерпец.
Притежавал е най-големия болярски индивидуален имот в Цара Ромъняска в края на XVI век, стопанисвайки 71 села и други части от села. Съпругата му, Елина, дъщеря на бана Удрище, му донася и тя значителна зестра.
След бурната смърт на Михай Витязул и краткото управление на молдовеца Симион Мовилъ, Раду Шербан стига до трона на Цара Ромъняска през октомври 1601 година, с помощта на големите боляри Преда, Строе и Раду Бузеску, на които бил чичо по майчина линия, и които, радвайки се на голяма политическа и военна власт, са подпомагали постоянно неговото управление.
Първата година на управлението е много трудна, Раду Шербан трябва да се бие с бившия владетел, Симион Мовилъ, докато той е изоставен от полските войски, изпратени от Ян Замойски, големият канцлер на короната, принуден е да се оттегли в Молдова, след това с Раду Михня, претендента за трона, поддържан от турците.
Раду Шербан опитва да получи военна помощ от Хабсбургската империя, за да се върне на трона на Цара Ромъняска, но получава само обещания и красиви приказки. Въпреки че и от страната идвали искрени писма от името на болярите, които му били останали верни, с които го молели да дойде с армия, за да отстрани „този турски господин” (алюзия с факта, че новият управник, Раду Михня, е син на Михня II Потурчения, този, който се отрича от християнската вяра, минавайки към мохамеданството), дворът във Виена не искал да рискува нова война с Турция, а това означавало изоставане на каузата на Раду Шербан.[19]
Раду Шербан не успява да види отново страната си. Умира във Виена, през март 1620 година, на почти 60-годишна възраст и краят му е прибързан – след признанието на внука му –управителя Константин Кантакузино за „тежка и дълга подагра”, следствие на живота му на войник. Като почест, дадена на боеца за каузата на покръстването, император Фердинанд II решава погребването му в катедралата Св. Стефан във Виена, привилегия , пазена за императорското семейство. Но наследниците му не го забравят и гробът му не е покрит с праха на анонимността. Дъщеря му Анкуца, омъжена за Николае Пътрашку, син на Михай Витязул, донася по-късно на родна земя останките на баща си и тези на съпруга й. Костите на Раду Шербан и на Николае Пътрашку са поставени в общ гроб в Манастира Комана, надписът върху гроба им напомня, че са се борили „и двамата силно и енергично за закона и за имота с езичниците турци и татари”.
