Преди повече от 20 г. по сухоречието Табан, явяващо се естествена граница между община Алафатар и община Кайнарджа в област Силистра е намерен уникален скален култов комплекс. Той включва скални светилища, олтари, култови площадки и скални ями, групирани в протежение само на 4 км по бреговете на древната река Табан, днес Малък Канагьол, в района на с. Стрелково, с. Васил Левски, с. Поп Русаново и с. Кутловица, Силистренско.
Сухоречието Табан води началото си от Предбалкана и от юг на север пресича Добруджанската лесостеп. Недалеч от гр. Силистра се съединява с р. Канагьол, след което се влива в р. Дунав чрез езерото Гърлица на румънска територия.
Древните реки, пресъхнали към края на ХVІІІ в., са се врезли дълбоко в сарматските варовици на равнината, при което са образували живописни каньони, пещери и скални изваяния. Тези природни феномени предизвикват любопитството на обитателите на Крайдунавска Добруджа още от дълбока древност. Трако-гетите, усвоили региона около 7 – 5 в. пр. Хр., са били впечатлени от природните забележителности по р. Табан и по неповторим начин ги втъкават в религиозните си представи. За център на култовите практики избират най-забележителния скален феномен в региона – високия над 20 м скален венец на източния ръкав на р. Табан, в подножието на с. Стрелково, общ. Кайнарджа, обл.Силистра.
Не е напълно ясно предназначението и култовите практики в скалния култов център, който засега е без аналог не само в Добруджа, но и в долнодунавските земи изобщо. Предполага се, че светилищата по р. Табан не са свързани с култа към слънцето, понеже нито едно не се огрява директно от слънчевите лъчи и липсват обичайните изсечени в скалата слънчеви дискове.
Скалните храмове, олтари, подземни галерии и зали на брега на полупресъхналата река засега насочват вниманието към историята на тракогетския герой, мъдрец, лечител, първожрец, цар и бог, Залмоксис. Описвайки похода на персийския цар Дарий срещу скитите (514 г. пр. Хр. ), Херодот твърди, че преди на достигне Истър (Дунав) той покорил гетите, които му оказали най-голяма съпротива и които били най-храбрите и най-справедливите от траките. Гетите вярвали в безсмъртието и това е една от причините за несравнимата им храброст. Те мислели че не умират, а след смъртта отиват при бог Салмоксис, наричан още Гебелейзис. Всеки пет години избирали по жребий един от тях като пратеник с послания и молби за нуждите си до Салмоксис. За целта поставяли три копия, върху които хвърляли пратеника от височина. Ако умре пронизан, смятали че бога е благосклонен, но ако не умре вината се отправя към него и се избира друг посланик.
Освен това същите траки мятали стрели към небето срещу бога на светкавиците и гърма, вярвайки, че няма друг бог освен Салмоксис. Освен това Херодот научил от гръцките колонисти по Черноморието, че Залмоксис бил роб на известния философ и математик Питагор през втората половина на VІ в. п. Хр. на о. Самос. Въоръжен с много знания, след като бил освободен от Питагор, Залмоксис забогатял и накрая се завърнал при сънародниците си, където изпъкнал с ерудицията си и изтънчения начин на живот. Изградил си зала (андреон), в която посрещал видните гети, угощавал ги и ги учел, че нито той, нито сътрапезниците му и наследниците им ще умрат, а след смъртта ще отидат в блажено място, където ще тънат в охолство. Същевременно накарал да му направят подземно жилище, в което се спуснал и живял отделен от света в пълна изолация три години. Траките тъгували и го оплаквали, но на четвъртата година Залмоксис се явил и ги накарал да повярват че е безсмъртен.