Село Черногор се намира на западната граница на областта Лудогорие, наричано още на турски Делиормана. Районът в миналото е бил покрит с гъсти, вековни дъбови гори. За да се добият нови площи за земеделие, горите постепенно били изсечени, а масово това ставало след 1947 г. , когато се създава Държавния завод за добитък – ДЗД „Янко Забунов“ в землището на селото. Сега край Черногор са се ширнали ниви с пшеница, царевица и слънчоглед. На сред нивите, като самотни великани, са останали само две вековни дървета летен дъб (Quercus robur), наричани от местното население – Голямото и Малкото меше. Намират се на около 3 км от селото. Голямото меше е с обиколка в основата на дънера 7 м и обиколка на стъблото 4,50 м. Предполага се, че е на над 400 години. Обиколката в основата на малкото меше е 5,50 метра, а на ствола му – 4,10 метра.
Съществува легенда, предава от уста на уста, от поколение на поколение, според която дърветата около селата Карахадърлар (с.Черногор) и Дели Исуфлар (с.Красногор) били толкова дебели, че 2-3 души не можели да ги обгърнат. Там живеело тайнственото момиче, дало името на гората „Къз кория” (в превод от турски „Момина гора”). Момичето било крехко, недъгаво и безпомощно сираче, но затова пък с неподозирана жажда за живот. Грешница, която не искали ни на земята, ни на небето. Та то само садило гората. Хората не смеели открито да казват, че сирачето било нападнато и насилено и от отчаяние само отнело живота си.
След смъртта си девственицата се превърнала в мистична, тайнствена самодива- неземно красива, вечно млада мома, с дълги руси коси и чародеен поглед. Вечер като изгреела месечината, самодивата танцувала и пеела около дърветата и по зелените морави. Но ако видиш Самодивата не трябвало да я гледаш в очите и да я слушаш, защото щяла да те погуби. Живеела под старите дървета, които осветявала с тайнствена бяла светлина. Излизала навън само нощем и се скривала отново с пропяването на петлите. Ревниво пазела своите обиталища и онзи, който наруши владенията им, изчезвал безследно или се разболявал от нелечима болест. Хората чували нейния смях и трополенето й, но виждали само неясна светлина между клоните на дърветата.
Самодивата била пазителка на гората и никой не смеел да вдигне ръка да сече от нея. Тучните поляни били застлани с плътен зелен тревен килим, но там не пускали на паша едър добитък, а само малки агнета и млади телета, и то едва след Гергьовден. Затова еднакво я тачели и мюсюлмани, и християни. Събирали се заедно и там под черните сенки на вековните дървета празнували Гергьовден (Хъдърлез), колели курбан за здраве и правели заедно молебия за дъжд.
Последното молебие в гората „Къз кория” е направено през 1947 г. преди масовото й изсичане. На всяко семейство тогавашната власт на току-що създаденото ДЗС (Държавно Земеделско Стапанство) раздало по едно от тези огромни мешета за дървен материал за направа на греди за строеж на къщи, корита за животни, бъчви, каруци и само малцина хора отказали, помнейки легендата за босоногата Самодива. От мешетата се възползвали предимно новите преселници от Северна Добруджа, заселили се в селото след 1940 г., пренебрегвайки или незнаейки премълчаваните истории за прокълнатата гора.
С изсичането на гората изчезнала и Самодивата, но тя не престанала да напомня за себе си. Говори, че до ден днешен си отмъщава за сторено й, като носи нещастие и смърт, на тези които използвали дървесина от гората или камъни от старото турско гробище, където било погребано и самото момиче.
