Нос Калиакра представлява тесен скалист полуостров, изтеглен на юг, на около 2 км. навътре в морето.
Ограничен от отвесни пурпурни скали, нос Калиакра се врязва с двукилометров клин навътре в морето и затваря голям подковообразен залив. Изгледът към него става още по вълшебен, когато бъде осветен от 98 прожектора и 30 мощни лампи.
Най-недостъпен е отвесният източен бряг, подложен на разрушителната сила на мощния морски прибой, породена от силните североизточни ветрове. Въпреки твърдостта на скалите, бавно, но постоянно морето подкопава основите на брега, като образува подмоли, абразионни ниши и пещери. Когато загубят опората си (особено при земетресения, големи скални блокове се срутват в морето, така брегът отстъпва към сушата и става по-стръмен и неприветлив. Дяволското течение, идващо от север, отнася по-финия материал и го отлага в тихите заливчета на южното българско крайбрежие.
Западният бряг на Калиакра е стръмен, с много пещерни отвори. Той е влажен, защитен от студените североизточни ветрове, затова е обрасъл с малки горички от диви смокини – тук е тяхната най-северна граница у нас. Повърхността на полуострова е равна (тя е част от Добружанското плато), камениста и силно окарстена.
Природният и археологически резерват Калиакра, обявен през 1960 г., заема 687,5 дка и включва диви степи и впечатляващи крайбрежни скали, високи до 70 м. Растителният свят наброява повече от 400 вида. От тях 47 са редки застрашени и ендемити. Тук гнезди аристотелевия корморан и могат да се наблюдават делфини. Природният и археологически резерват Калиакра е единствената засега защитена акватория по българския бряг. Резерватът е единственият, в който са запазени реликтни степни видове (малка перуника, теснолист божур, хибриден мак и др.) и някои ендемити като калиакренското плюскавиче. На нос Калиакра гнездят редки и ценни птици – черен ангъч, розов скорец, бухал и др.
Тук е единственото гнездилище на средния корморан, а доскоро подмолите в подножието на носа бяха убежище на тюлена монах, обитател единствено на черноморските брегове. Нос Калиакра завършва с отвесен склон, висок 70 м. Изграден е от варовици и конгломерати, обагрени с пурпурночервен цвят поради наситените с железни окиси скали.
Това красиво място, непристъпно от три страни, било заселено още от траките. Те издигнали каменна стена от север, за да преградят единствения достъп до носа. Нарекли крепостта Тиризис, по името на своето племе – тиризи. През римската епоха крепостта станала известна с името Акра (от Акрос кастелум – „укрепен нос“), като се строят водопровод, църкви, баня, крепостни стени, повечето съхранени до днес.
В римската провинция Малка Скития (Добруджа) по значение и големина Акра отстъпвала само на Томи (Кюстенджа) и Дионисополис (Балчик).
През късната античност селището се нарича Акре Кастелиум и е един от 15-те града на провинция Скития, обхващаща земите на днешна Добруджа. В този период крепостта е важен пункт от Виа Понтика.
През VI в. византийците построили нова, още по-могъща крепостна стена и настанили тук голям гарнизон. В града живеело многобройно и заможно население. След 681 г. българите завладели крепостта и разширили укрепената площ, като построили още една крепостна стена на север. През XIII в. в италианските морски карти крепостта се появява под името Калиакра, което на гръцки означава „красив нос“.
Най – голям разцвет Калиакра изживява през втората половина на XIV в., когато е столица на т. нар. Добруджанско деспотство. То обхваща североизточните български земи, откъснати от централната власт.
Когато през XIV в. Втората българска държава се разделя на три, Калиакра става център на най-източната част, чийто първи владетел е боляринът Балик. При деспот Добротица, зет на византийската императрица Ана Савойска, Източна България получава неговото име – Добруджа, а Калиакра преживява своя разцвет като нейна столица.
Наследникът на деспот Добротица – синът му Иванко, успял да сключи договор за взаимни търговски привилегии с италианската република Генуа. Писмените сведения говорят за мощен средновековен град, в който владетеля сече собствени монети и превръща крепостта в църковно средище с право на монашеска ставропигия.
Калиакра станала голямо международно търговско пристанище, което се потвърждава от многобройните находки на западноевропейски монети. Калиакра запазва своята независимост до 1444 г. и е последна българска крепост, презвзета от османците.
Последните известия за Калиакра са свързани с морска битка в залива на носа между контраадмирал Ушаков и турския флот през 1791г., в която руската армада надделява.
През 2004 г. екипът на Б. Петрунова при разкопки в подградието, между стените на античната и средновековната крепост, археолозите попадат на каменна зидана гробница от III в. на скитското племе сармати. Над сарматския гроб, са погребани двама българи. Българите дошли по тези места през VII в.
Любопитно: В началото на VI в. в крепостта Акра била зеселена от хуни и българи. те били федерати (съюзници) на Византийската империя със задача да пазят границите й. През 513 г. федератите се вдигнали на бунт срещу император Анастасий . Той се опитал да подкупи водача на бунтовниците Витилиан, но не успял. Тогава изпратил срещу тях армия, но тя била разгромена пред стените на Акра. Според летописците крепостните ровове били запълнени с трупове на императорски войници. За да обяснят някак поражението, византийците разпространили легендата, че българските шамани предизвикали внезапен мрак, от който войниците изпаднали в ужас и като обезумели се хвърлили сами в рововете.
Писмените сведения говорят за мощен средновековен град, в който владетеля сече собствени монети и превръща крепостта в църковно средище с право на монашеска ставропигия.
Залезът на крепостта настъпва с завладяването й от османските нашественици. Последните известия за Калиакра са свързани с морска битка в залива на носа между контраадмирал Ушаков и турския флот през 1791г., в която руската армада надделява.
В народната памет са останали две легенди за нос Калиакра.
Легенда
След превземането на крепостта от турските нашественици, 40 смели български девойки сплитат косите си на плитка и се хвърлят от стръмните скали, за да избегнат потурчването. Те са предпочели морската бездна пред гаврата на поробителя. Първата от тях се е казвала Калиакра и затова носът носи това име.
Легенда
Когато Свети Никола бил подгонен от турците, той тръгнал да бяга към морето и земята започнала да се разширява под нозете му. Така се е образувал носът. Той свършва там, където турците са застигнали светеца и са го посекли. В пещерите на края на носа е гробът на Свети Никола. Сега на това място има параклис с името на светеца.
