Сяновският манастир „Св. Марина“ се намира непосредствено до с. Сяново, на 22 км от град Тутракан и на 53 км източно от град Русе.
Според преданието в района на с. Сяново е имало три манастира, един от които е бил Сяновският манастир „Св. Марина“. Съдбата на манастирите е неясна, но се предполага, че са опожарени от турците при падането под продължилото близо пет века османско иго. Като свидетелство за това служат намерените в областта каменни плочи, човешки кости и хоросанови отломъци и керамични съдове. За аязмото в манастира се предават следните легенди:
Първата легенда
Възрастни хора разказват, че в селото се появили баща и син и се цанили пастири. Пасели биволиците на стопаните. Един ден в този район биволица започнала да ражда. Бащата – Хасан тръгнал за помощ към селото, а синът – Ахмед останал да я наглежда. Изведнъж биволицата започнала да се върти в кръг, а пастирът не могъл да я спре. Земята под краката й започнала да потъва, докато животното пропаднало в яма. Момчето уплашено се зачудило как да спаси биволицата. Сетило се да отвърже пояса си, да развие чалмата си и да ги сплете. Влязъл в ямата, завързал биволицата и я измъкнал. После се спуснал сам в ямата. В тъмнината видял голяма желязна врата, на която висял огромен катинар. Тъй като бил ръждясал, отворил го и влязъл навътре. Пред него блеснали три камари злато и един златен стан. През това време бащата се върнал, извикал сина си по име, защото не бил при биволицата. Чул гласа му изпод земята. Спуснал се при него и видял златото. Решили да вземат от всяка камара по шепа злато. Излезли и затрупали отвора с пръст и клони. Тръгнали с чардата към селото пеейки: “Ахмед, Ахмед, до днес бяхме говедари, от утре сме господари”. Заминали за Истанбул. След десет години се върнали с десет волски каруци да приберат имането. Дълго търсили, но на предполагаемото място имало само изворче-мястото на аязмото, съществуващо и днес.
Втора легенда
Носи се предание, че баща тръгнал със сина си из България да търси лек за очите му. Насочили го към нова България, освободена от Румънско. Обиколил цяла Добруджа без да излекува детето си. На връщане минал през този район, стигнал до мястото на манастира. Конят му изведнъж спрял. Започнал да го бие, но не тръгнал. Разпрегнал го, за да си починат. Детето слязло от каруцата и се заиграло във водата на близко течащо ручейче, привлечено от шума му. Докоснало си очите с мокра ръка. Изведнъж бащата чул, че детето вика: “виждам, виждам”. Бащата изненадан се приближил и го попитал какво вижда. Детето отговорило “виждам коня, каруцата, дърветата”. Върнал се човекът в селото и разказал какво се е случило. И до днес прииждат хора със здравословни проблеми да пийнат от течащата студена вода с надеждата да оздравеят.
През 1911 г. водата от аязмото на “Св. Марина” бликва отново и поклонници започват да посещават светото място. Новината за лековития извор се разнесла бързо и изворът е каптиран. През 1943г. за свещеник в селото е назначен новоръкоположения свещеник Димитър Мирчев Петков. Научил за лековитото изворче, поканил и други свещеници. Отслужили водосвет на извора. Отец Димитър се измил с водата от изворчето. До този момент страдал от ревматизъм. След измиването почувствал облекчение. С помощи от селото и с дейното участие на баба Василка /известна с това, че се среща на сън с мъртви и предсказва/ отец Димитър решил да възстанови манастира. Начинанието било благословено от Доростоло-Червенския митрополит Михаил на 16 октомври 1944год. С даренията на християни, посещаващи аязмото, през 1944-45 г. е построен параклис, в средата на който е извора. Освен него са изградени и три стаи за поклонници с помощта на дарение от Донка Хлебарова от с. Нова Черна. Назначен бил пазач от с. Стамболово, който пристигнал в манастира с парализирани дясна ръка и крак, но след едноседмично миене с водата от извора оздравял напълно и отказал възнаграждение за службата.
Около 1950 г. в Сяновския манастира постъпила монахиня Текла, но тя била убита и погребана през 1960г. След нея за кратко време изпълнявала послушание друга монахиня. Околийския лекар от Тутракан, често правел проверка по сигнали, че мястото не е манастир, а лечебница. От направените проверки се оказало, че се спазва хигиена край извора и религиозното вярване да се пие вода от него, не може да се забрани. Злонамерени хора заплашвали поклонниците, които посещавали манастира и правели дарения. Твърдели, че манастирът е построен без знание на държавната власт и е нелегален. Наплашени, християните започнали да се отдръпват и да не посещават манастира, а пазачът напуснал. Сяновската обител започнала да запустява.
През 1991 г. възниква идеята за възстановяване на Сяновския манастир. Аязмото отново било разкрито и достъпно за поклонниците. Били построени параклис и малка сграда. Всяка година на храмовия празник (17 юли), се стичат множество богомолци от цялата страна.
